понеделник, ноември 27, 2006

Носталгията

Като дете слушах разказите на хора, работили в Коми. Обясняваха, че няма как да ги разбере човек ако не е поживял навън. Носталгията не може да се обясни. Разказваха как са целували прашните вагони на композициите, заминаващи за България. Как са мечтали един ден да се върнат и повече да не излизат от България.

Преди няколко дни ме попитаха: Не те ли гони носталгията? Вече няколко години не си се връщал?

Трябва да призная, че има носталгия. Носталгия по моята България - България от 80-те. Когато страната ми беше една от най-сигурните в света (според ООН). Когато децата играехме до посред нощ и не познавах нито един, който да познава някой пострадал. Тази България, в която получих образование, с което не само аз се гордея, но и хората с които работя по света го оценяват високо. Ето тази България ми липсва. Бих се върнал още утре в тази България.

После дойдоха времена, когато някой реши, че моята България не е тази от която имам нужда. Започнаха под знамена от обещания да съсипват всичко, което можеше да се отнесе в миналото. Накараха най-добрите и талантливите да напускат страната за към Канада. Докато в 80-те не познавах някой, който да познава някой пострадал от това, че е играел до посреднощ. По-късно приятели, бяха унищожени от сектите. Тези, които оцеляха там не стигнага много далече, защото вълната от наркотици ги уби. Някой оцеляхме на тази вълна, но не устояхме на емиграцията. Вълна след вълна погубваше бъдещето на държавата с явното участие, с действие или бездействие, на управляващите.

Появиха се болни хора с болни амбиции. Безумни организации, които се грижат повече за бездомните кучета вместо за децата на страната. Безумни организации, които се борят малцинствата да имат повече права от гражданите, които не нарушават закона. Политици с ясни цели и амбиции и пълна липса на достойнство. Корупция, колкото по-нагоре, толкова по-отвратителна.

От доста години я няма моята България. Като студент се налагаше да мизерствам по студентски столове и да се боря със зъби и нокти за общежитие. Още тогава усещах, че не това е моята страна. Смятах, че нещо може да се оправи, когато промените се задълбочат. Да се върнем назад към вече постигнатото и все още съществуващо. Загубих надежда и излязох.

Всъщност какво общо има моята България и тази, които сега влиза в Европейският съюз? Езика, не, не мисля. В моята България хората говореха български дори и в някой далечни точки на страната. Икономиката? Не, не мисля. Далече сме още от това, което бяхме в началото на 80-те. Културата? Върнете се и прочетете какво се твореше в онези "забранени" години. Науката? Каква наука се твори сега? Електроника? Правец може да звучи смешно, но имаше 1-2 компании в света, които имаха по-добро производство на компютри. Не компоти, компютри. Аз поне от компютри разбирам. Сега дори компоти не правим, а какво да правим след като крушите ги внасяме от Аржентина. Селско стопанство? Да не говорим за това. Какви чудеса се постигнаха в унищожаване на създадени работещи структури и силно присъствие на пазари.

Сега съм навън и ме гони носталгията по онази България, моята България.