петък, април 20, 2007

33 убити

Преди няколко дни беше извършено най-голямото убийство в на ученици в историята на САЩ.

Банална история с много жертви. Психопат не харесва, че не го харесват и решава да постави точка. Убива момичето и някакво момче, което се опитва да помогне. После решава, че е време да извърши това, което винаги е искал да направи. Влиза в една от сградите на Техническият университет на Виржиния въоръжен с два пистолета и девет пълнителя. Поставя на врата верига за да не може лесно да се излезе или влезе. После тръгва и методично избива всички по пътя. Накрая гръмва и себе си.

Звучи като лоша история, но всъщност се случи преди няколко дни. Аз лично познавам момче, което за радост е било на друг етаж и не е пострадало при първите две убийства. Интересно е също, че между първите два убийства и следващите има два часа разлика. През това време убиеца се е снимал с камера и изпратил колет до една от националните телевизии.

Сега в десетина училища се появиха деца, които видяха мечтата си осъществена. Винаги е имало такива ученици. Може би и от възрастта. Когато се бунтуваш срещу всеки и всички. Когато си от онези малки на ръст, които всеки може да подритва. Тогава ти идва да хванеш два пистолета и да тръгнеш по коридора на училището. Защо не всички го правят? Просто там е разликата между психопата и пубертета.

Тук повече искам да напиша за журналистиката след такива инциденти. От журналистите, които познавах повечето бяха журналистки, защото ... ами какво друго да прави красива ученичка. Да няма да учи физика или математика? Това е за останалите ученички. Да не би икономки? А... там има математика, а ние хубавичките математика не разбираме. Ами остава литература. Да няма даскалица да ставам? Не. И... значи журналистика. Повечето от журналистите от моето поколение са жени попаднали случайно. Обикновено не разбират нищо от темата, но трябва да направят репортаж. Не знаят за какво пишат, но внимават да не пропуснат запетая. Понякога си мисля, че в България след поколението на Тома Томов и Иван Гарелов нямаме силни журналисти. Не забравям да добавя в списъка на много добрите и Елена Йончева!

Като цяло ежедневната журналистика е отвратителна. Такава беше и България когато загинаха децата пред Индиго и в Сърбия, такава е и тук.

Винаги съм смятал, че няма голяма разлика между гробарите и журналистите. Да, изглежда странно, но това са двете професии, които се радват когато има трупове. Колкото повече, толкова по добре. Ако са деца още по-добре.

И гледаш го, че физиономията му е траурна, но също се виждат и онези издайнически пламъчета в очите. Дори не е като в гробищен ритуален дом. Хората там просто си вършат работата. Не плачат, но и не се радват. Докато журналистката ще пророни сълза, но с онази трудно прикрита радост от професионалната си реализацията. Радост от репортажа. Репортаж за милиони. Не всеки може да има този късмет. Толкова много деца загинали и сега всички гледат нея - прекрасната.

Според един колега всеки от журналистите тренира пред огледало онази работно-траурна физиономия с изречението: "За съжаление жертвите се увеличават. Още трима човека са загинали. Едното от тях е... дете...".

Искам веднага да подчертая, че върха на безумието беше, в България след убийството на момичето в центъра на София как една "журналистка" посрещаше съучениците и с "Знаеш ли че ТЯ умря? Беше убита снощи." С широка усмивка и пълна липса на разум в иначе надарената си външност.

Тук такъв вид безхаберия нямаше. До вечерта стари и нови звезди на журналистиката отидоха на място на събитието. Важното беше да са на фона на събитието. Когато гледах репортажите искрите в очите на журналистите бяха същите - малко дете, което са му дали да си поиграе с любимата играчка. Единия от тях дори дори сподели, че трябва да оценим момента. Ние всъщност наблюдаваме мястото на най-голямото убийство на ученици в историята на САЩ. О, какъв късмет. Толкова много убити и той предава репортаж. Сбъдната мечта.