Тази седмица има народно творчество на различните националности. Поне така си мислех преди да видя за какво става дума.
Ако това се правеше на друго място вероятно щяха да бъдат поканени индийците да танцуват индийски танци а българите да пеят български народни песни.
Тук е малко по-различно. Американци танцуват индийски танци, американци пеят тиролски песни, американци пеят български народни песни. Като казвам американци имам предвид такива, които не са станали американци преди 1 поколение а много преди това.
Не успях да чуя как пеят български народни песни, че беше вчера а аз не минах през мястото на което се провежда, но ако ги пеят както танцуват индийски танци ... добре че не съм ги чул.
На сцената се появи американка, която до 10-то коляно няма индиец в рода си. Започна с това, че ако на някой му се до танцува може да се запише на танци в клуба и първите 3 урока ще са безплатни, както обикновено. Ако обаче се запише следващата седмица, ще има още 1 безплатен.
После се подготвиха 3 американки нарисувани като индийки. Това не беше достатъчно за да допринесат на външен вид. На едната част от тялото беше излязло от костюма, и се подрусваше доста след като е застанала на едно място. Не вярвам някога някъде да е имало такива индийска танцьорка. Особено в Индия.
Започнаха да танцуват. Музиката беше предварително записана и автентична т.е. не се изпълнява от музиканти в кръжока по индийска музика. Но всичко автентично се ограничаваше само с музиката. Виждах как са правили опит с месеци да правят същите движения които е правила истинска индийка, която е чувствала музиката. При тях обаче това бяха движения. Просто движиха единия крак после другия. Колко напред да стъпят беше измерено във футове. Потропваш два пъти, движиш едната ръка над очите, другата там, после десния крак напред, левия в страни. Пълна скръб. Горките жени, някой ги беше излъгал, че танцуват.
За жалост това е само още една проява, на нещо, което ми прави впечатление тук.
Гледа се само външното. Това, което може да се види с очи. Никой, не виждам да прави опит да направи една крачка напред и да види това, което не се вижда. Това, което всъщност разделя аматьорите от професионалистите. Дори по телевизията.
Преди доста години имах шанса да гледам български ансамбъл за народни танци как празнуваше 40 години от създаването си. Имаше танцьори от 5 до 50 години. Там започнаха с малките. После следващото поколение. Накрая излязоха мъже на по 50 години. Невероятно. Движенията пестеливи, но виждаш, че когато тропне го прави така, че земята да натисне. Когато повдига ръка няма нещо, което може да я спре. Танцуваха повече с дух отколкото с тяло. И това се усещаше от всички в залата. Невероятно преживяване. Истинските танцьори не танцуват с тяло.
Всъщност може би правя грешка да сравнявам рекламата на един клуб за танци с хора, които са танцували за да живеят или по-скоро живели за да танцуват.
