САЩ, голяма страна, много коли, много демокрация.
Според статистиката, а тук за разлика на някой други места на това може да се вярва, всеки 27 секунди в САЩ се открадва по една кола. Региона на Сеатъл е #6, което означава, че всеки ден 96 коли сменят собственика си незаконно.
Има хора с повече от една кражба на една и съща кола. Случва се може да кажем. И в България на някой им се случва. Това, обаче, което не съм виждал в България е въмозможността да видиш кои са най-опасните места. В коя част от седмицата, както и по часове колко е опасността да ти задъгнат колата.
Пак статистиката показва, че най-опасно е понеделник и сряда между 1 и 3 след обяд. Защо? Никой не знае.
Също има и технологии за борба с това. Системи закачени по коли, които в движение разпознават колата, модела, цвета, номера. Ако има несъответствие веднага колата се прибира и връща на собственика. Резултатите са доста добри.
Голямата причина, всъщност една от причините е, че тук може да караш цял живот без книжка или в състояние, което е забранено. Ако обаче не нарушаваш правилника за движение, никой няма право да те спре за проверка. Ако те спрат значи са видяли, че си направил достатъчно за наказание. Тогава вече може да те проверят за каквото си поискат. Но, за да те спрат трябва да имаш провенение.
Ако караш крадена кола и не правиш никакви провинения и никой не те удари примерно то няма да те спрат и няма как да разберат, че е крадена. Освена, разбира се, ако някоя от тези нови системи не усети, че има несъответствие или колата е обявяна за издирване.
четвъртък, май 17, 2007
неделя, май 13, 2007
Батальона се строява
"Батальона се строява за последен път", вечният казармен хит ще изпадне в забрава. Прочетох, че последният набор младежи даде клетва.
И преди имаше български мъже, които не са се клели пред България, но за първи път в историята на Българската държавата, държавата се отказа да полагат клетва пред нея. Причините са чисто политически и някой ден всички ние, ще платим по един или друг начин.
Ако не друго то поне трябваше да се запази клетвата. Това е важна част от изграждането на усещане за националност в съзнанието на българският мъж. Трябваше да се запази 30-60 дни военно убучение с клетва.
Чета за народните тържества и веселия, че казарма няма да има. Прилича на веселите абиторенти всяка година. Милите те, смятат, че трябва да се радват. Истината е, че трябва цяла нощ да реват, че най-лесната част от живота им е минала. Предстоят само по-големи трудности и проблеми.
Казармата е едно от тези неща, които разбираш след като излезеш от там. Това, че са я махнали може да се окаже по-големият проблем за голяма част от българските момчета. Вместо да се радват техните родители може би е по-добре да съжаляват, че много от тези момчета никога няма да минат в следващата част от живота си - да бъдат мъже.
За жалост, някой ден вероятно ще разказвам, че аз съм един от малкото българи, които имаха късмета преди да влязат в живота да служа в Българската Армия.
И преди имаше български мъже, които не са се клели пред България, но за първи път в историята на Българската държавата, държавата се отказа да полагат клетва пред нея. Причините са чисто политически и някой ден всички ние, ще платим по един или друг начин.
Ако не друго то поне трябваше да се запази клетвата. Това е важна част от изграждането на усещане за националност в съзнанието на българският мъж. Трябваше да се запази 30-60 дни военно убучение с клетва.
Чета за народните тържества и веселия, че казарма няма да има. Прилича на веселите абиторенти всяка година. Милите те, смятат, че трябва да се радват. Истината е, че трябва цяла нощ да реват, че най-лесната част от живота им е минала. Предстоят само по-големи трудности и проблеми.
Казармата е едно от тези неща, които разбираш след като излезеш от там. Това, че са я махнали може да се окаже по-големият проблем за голяма част от българските момчета. Вместо да се радват техните родители може би е по-добре да съжаляват, че много от тези момчета никога няма да минат в следващата част от живота си - да бъдат мъже.
За жалост, някой ден вероятно ще разказвам, че аз съм един от малкото българи, които имаха късмета преди да влязат в живота да служа в Българската Армия.
сряда, май 09, 2007
Прогреса
В последните няколко месеца се заговори за предстоящите съдебни битки между две комуникационни компании. Едната е от по-отдавна на пазара другата е по-прогресивна в технологиите и цените.
По-голямата предлага цени от порядъка на $30 на месец, другата $100 за година. Разликата е голяма, а причината е използваната технология. Всъщност основният спор е кой е собственика на технологията.
Преди години се говореше как IBM измисляли разни неща и ги слагали в сейфа за след години. Струваше ми се, че е повече слух отколкото смислена стратегия. Да измислиш нещо и да го прибереш вместо да се възползваш от технологичното си приемущесто.
Оказа се, че не само IBM имат такива сейфове. По-голямата от двете комании има патенти за технологията на по-малката от преди 12 години. Аз имам понятие от тази технология и зная какво беше преди 12 години. Звучи ми невероятно. Някой е знаел преди 12 години как да разреши проблемите и като резултат от всичко е направил необходимото никой друг да не може да намали цената.
Колко ли други открития чакат някой да ги преоткрие?
По-голямата предлага цени от порядъка на $30 на месец, другата $100 за година. Разликата е голяма, а причината е използваната технология. Всъщност основният спор е кой е собственика на технологията.
Преди години се говореше как IBM измисляли разни неща и ги слагали в сейфа за след години. Струваше ми се, че е повече слух отколкото смислена стратегия. Да измислиш нещо и да го прибереш вместо да се възползваш от технологичното си приемущесто.
Оказа се, че не само IBM имат такива сейфове. По-голямата от двете комании има патенти за технологията на по-малката от преди 12 години. Аз имам понятие от тази технология и зная какво беше преди 12 години. Звучи ми невероятно. Някой е знаел преди 12 години как да разреши проблемите и като резултат от всичко е направил необходимото никой друг да не може да намали цената.
Колко ли други открития чакат някой да ги преоткрие?
сряда, април 25, 2007
$8 829 622 434 130.51
Това беше националния дефицит на САЩ, когато аз проверих на сайта. Няма да се опитвам да именувам числото. Интересното е, че докато пиша то расте с отчайващи темпове. с $1.56 милиарда долара на ден.
Населението на САЩ е 301 704 403 човека. За всеки от тях се пада по $29 265.81. Не е малко. Едва ли ще се върнат скоро. Ами какво ще се случи тогава? До кога и докъде може да расте?
Интересни въпроси, но всъщност какво значение има това? Някакви числа. Ще растат докато могат. После катаклизъм и нова империя ще се появи на същото място или на друго място по света. Така е ставало винаги в историята. Поне когато е имало оцелели след катаклизма.
Ето тук може да следите числата, но не ги взимайте на сериозно. Почти никой не ги взима на сериозно - просто числа.
U.S. NATIONAL DEBT CLOCK
http://www.brillig.com/debt_clock/
Населението на САЩ е 301 704 403 човека. За всеки от тях се пада по $29 265.81. Не е малко. Едва ли ще се върнат скоро. Ами какво ще се случи тогава? До кога и докъде може да расте?
Интересни въпроси, но всъщност какво значение има това? Някакви числа. Ще растат докато могат. После катаклизъм и нова империя ще се появи на същото място или на друго място по света. Така е ставало винаги в историята. Поне когато е имало оцелели след катаклизма.
Ето тук може да следите числата, но не ги взимайте на сериозно. Почти никой не ги взима на сериозно - просто числа.
U.S. NATIONAL DEBT CLOCK
http://www.brillig.com/debt_clock/
събота, април 21, 2007
33 убити
Преди няколко дни беше извършено най-голямото убийство в на ученици в историята на САЩ.
Банална история с много жертви. Психопат не харесва, че не го харесват и решава да постави точка. Убива момичето и някакво момче, което се опитва да помогне. После решава, че е време да извърши това, което винаги е искал да направи. Влиза в една от сградите на Техническият университет на Виржиния въоръжен с два пистолета и девет пълнителя. Поставя на врата верига за да не може лесно да се излезе или влезе. После тръгва и методично избива всички по пътя. Накрая гръмва и себе си.
Звучи като лоша история, но всъщност се случи преди няколко дни. Аз лично познавам момче, което за радост е било на друг етаж и не е пострадало при първите две убийства. Интересно е също, че между първите два убийства и следващите има два часа разлика. През това време убиеца се е снимал с камера и изпратил колет до една от националните телевизии.
Сега в десетина училища се появиха деца, които видяха мечтата си осъществена. Винаги е имало такива ученици. Може би и от възрастта. Когато се бунтуваш срещу всеки и всички. Когато си от онези малки на ръст, които всеки може да подритва. Тогава ти идва да хванеш два пистолета и да тръгнеш по коридора на училището. Защо не всички го правят? Просто там е разликата между психопата и пубертета.
Тук повече искам да напиша за журналистиката след такива инциденти. От журналистите, които познавах повечето бяха журналистки, защото ... ами какво друго да прави красива ученичка. Да няма да учи физика или математика? Това е за останалите ученички. Да не би икономки? А... там има математика, а ние хубавичките математика не разбираме. Ами остава литература. Да няма даскалица да ставам? Не. И... значи журналистика. Повечето от журналистите от моето поколение са жени попаднали случайно. Обикновено не разбират нищо от темата, но трябва да направят репортаж. Не знаят за какво пишат, но внимават да не пропуснат запетая. Понякога си мисля, че в България след поколението на Тома Томов и Иван Гарелов нямаме силни журналисти. Не забравям да добавя в списъка на много добрите и Елена Йончева!
Като цяло ежедневната журналистика е отвратителна. Такава беше и България когато загинаха децата пред Индиго и в Сърбия, такава е и тук.
Винаги съм смятал, че няма голяма разлика между гробарите и журналистите. Да, изглежда странно, но това са двете професии, които се радват когато има трупове. Колкото повече, толкова по добре. Ако са деца още по-добре.
И гледаш го, че физиономията му е траурна, но също се виждат и онези издайнически пламъчета в очите. Дори не е като в гробищен ритуален дом. Хората там просто си вършат работата. Не плачат, но и не се радват. Докато журналистката ще пророни сълза, но с онази трудно прикрита радост от професионалната си реализацията. Радост от репортажа. Репортаж за милиони. Не всеки може да има този късмет. Толкова много деца загинали и сега всички гледат нея - прекрасната.
Според един колега всеки от журналистите тренира пред огледало онази работно-траурна физиономия с изречението: "За съжаление жертвите се увеличават. Още трима човека са загинали. Едното от тях е... дете...".
Искам веднага да подчертая, че върха на безумието беше, в България след убийството на момичето в центъра на София как една "журналистка" посрещаше съучениците и с "Знаеш ли че ТЯ умря? Беше убита снощи." С широка усмивка и пълна липса на разум в иначе надарената си външност.
Тук такъв вид безхаберия нямаше. До вечерта стари и нови звезди на журналистиката отидоха на място на събитието. Важното беше да са на фона на събитието. Когато гледах репортажите искрите в очите на журналистите бяха същите - малко дете, което са му дали да си поиграе с любимата играчка. Единия от тях дори дори сподели, че трябва да оценим момента. Ние всъщност наблюдаваме мястото на най-голямото убийство на ученици в историята на САЩ. О, какъв късмет. Толкова много убити и той предава репортаж. Сбъдната мечта.
Банална история с много жертви. Психопат не харесва, че не го харесват и решава да постави точка. Убива момичето и някакво момче, което се опитва да помогне. После решава, че е време да извърши това, което винаги е искал да направи. Влиза в една от сградите на Техническият университет на Виржиния въоръжен с два пистолета и девет пълнителя. Поставя на врата верига за да не може лесно да се излезе или влезе. После тръгва и методично избива всички по пътя. Накрая гръмва и себе си.
Звучи като лоша история, но всъщност се случи преди няколко дни. Аз лично познавам момче, което за радост е било на друг етаж и не е пострадало при първите две убийства. Интересно е също, че между първите два убийства и следващите има два часа разлика. През това време убиеца се е снимал с камера и изпратил колет до една от националните телевизии.
Сега в десетина училища се появиха деца, които видяха мечтата си осъществена. Винаги е имало такива ученици. Може би и от възрастта. Когато се бунтуваш срещу всеки и всички. Когато си от онези малки на ръст, които всеки може да подритва. Тогава ти идва да хванеш два пистолета и да тръгнеш по коридора на училището. Защо не всички го правят? Просто там е разликата между психопата и пубертета.
Тук повече искам да напиша за журналистиката след такива инциденти. От журналистите, които познавах повечето бяха журналистки, защото ... ами какво друго да прави красива ученичка. Да няма да учи физика или математика? Това е за останалите ученички. Да не би икономки? А... там има математика, а ние хубавичките математика не разбираме. Ами остава литература. Да няма даскалица да ставам? Не. И... значи журналистика. Повечето от журналистите от моето поколение са жени попаднали случайно. Обикновено не разбират нищо от темата, но трябва да направят репортаж. Не знаят за какво пишат, но внимават да не пропуснат запетая. Понякога си мисля, че в България след поколението на Тома Томов и Иван Гарелов нямаме силни журналисти. Не забравям да добавя в списъка на много добрите и Елена Йончева!
Като цяло ежедневната журналистика е отвратителна. Такава беше и България когато загинаха децата пред Индиго и в Сърбия, такава е и тук.
Винаги съм смятал, че няма голяма разлика между гробарите и журналистите. Да, изглежда странно, но това са двете професии, които се радват когато има трупове. Колкото повече, толкова по добре. Ако са деца още по-добре.
И гледаш го, че физиономията му е траурна, но също се виждат и онези издайнически пламъчета в очите. Дори не е като в гробищен ритуален дом. Хората там просто си вършат работата. Не плачат, но и не се радват. Докато журналистката ще пророни сълза, но с онази трудно прикрита радост от професионалната си реализацията. Радост от репортажа. Репортаж за милиони. Не всеки може да има този късмет. Толкова много деца загинали и сега всички гледат нея - прекрасната.
Според един колега всеки от журналистите тренира пред огледало онази работно-траурна физиономия с изречението: "За съжаление жертвите се увеличават. Още трима човека са загинали. Едното от тях е... дете...".
Искам веднага да подчертая, че върха на безумието беше, в България след убийството на момичето в центъра на София как една "журналистка" посрещаше съучениците и с "Знаеш ли че ТЯ умря? Беше убита снощи." С широка усмивка и пълна липса на разум в иначе надарената си външност.
Тук такъв вид безхаберия нямаше. До вечерта стари и нови звезди на журналистиката отидоха на място на събитието. Важното беше да са на фона на събитието. Когато гледах репортажите искрите в очите на журналистите бяха същите - малко дете, което са му дали да си поиграе с любимата играчка. Единия от тях дори дори сподели, че трябва да оценим момента. Ние всъщност наблюдаваме мястото на най-голямото убийство на ученици в историята на САЩ. О, какъв късмет. Толкова много убити и той предава репортаж. Сбъдната мечта.
четвъртък, април 12, 2007
Опаковката
Всички много ценим съдържанието. За нас е много по-важно какво има вътре в кутията. Нали?
Също така е без значение какво рекламират по телевизията. Ние на тази реклами не обръщаме никакво внимание. Никакво! Нали?
Вашингтон пост са си направили един експеримент. В най-оживеното време пред една от многото станции на метрото във Вашингтон са поканили музикант да посвири.
Статията така и започва. Рано сутринта в 7:51 на 12 Януари в най-оживеното време облечен с дънки и шапка с козирка един младеж започва да изпълнява класически произведения на виола. За 43 минути изпълнява 6 класически произведения. 1097 човека минават покрай него.
И нищо. Всъщност няколко от тях оставят по някой долар. Общо $32.17 за целия час.
От цялата тълпа една японка успява да разбере колко уникален е изпълнителят. Тя застанала пред него в последните 10 минути и не мръднала до края. Това, което казва е "Какъв е този град, в който това може да се случи?"
Изпълнителя е Джошуа Бел. В момента е един от най-добрите изпълнители на класическа музика на САЩ. На 8 април 2007 получи наградата на Avery Fisher, която се смята за сериозна оценка за постигнатото от един музикант.
Предполагам ако тълпата знаеше, че виолата, с която ги развлича струва $3.5 милиона вниманието към него би било доста по-голямо.
Пълната статия заедно с няколко откъса от тези 43 минути: http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/04/04/AR2007040401721.html
Информация за наградата Avery Fisher
http://en.wikipedia.org/wiki/Avery_Fisher_Prize
Информация за Joshua Bell
http://www.joshuabell.com/ - има красива музика на този сайт
http://en.wikipedia.org/wiki/Joshua_Bell
Също така е без значение какво рекламират по телевизията. Ние на тази реклами не обръщаме никакво внимание. Никакво! Нали?
Вашингтон пост са си направили един експеримент. В най-оживеното време пред една от многото станции на метрото във Вашингтон са поканили музикант да посвири.
Статията така и започва. Рано сутринта в 7:51 на 12 Януари в най-оживеното време облечен с дънки и шапка с козирка един младеж започва да изпълнява класически произведения на виола. За 43 минути изпълнява 6 класически произведения. 1097 човека минават покрай него.
И нищо. Всъщност няколко от тях оставят по някой долар. Общо $32.17 за целия час.
От цялата тълпа една японка успява да разбере колко уникален е изпълнителят. Тя застанала пред него в последните 10 минути и не мръднала до края. Това, което казва е "Какъв е този град, в който това може да се случи?"
Изпълнителя е Джошуа Бел. В момента е един от най-добрите изпълнители на класическа музика на САЩ. На 8 април 2007 получи наградата на Avery Fisher, която се смята за сериозна оценка за постигнатото от един музикант.
Предполагам ако тълпата знаеше, че виолата, с която ги развлича струва $3.5 милиона вниманието към него би било доста по-голямо.
Пълната статия заедно с няколко откъса от тези 43 минути: http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/04/04/AR2007040401721.html
Информация за наградата Avery Fisher
http://en.wikipedia.org/wiki/Avery_Fisher_Prize
Информация за Joshua Bell
http://www.joshuabell.com/ - има красива музика на този сайт
http://en.wikipedia.org/wiki/Joshua_Bell
събота, април 07, 2007
Шума от сватбите
Когато чух, че в Добрич някой е надал глас срещу веселието нещо трепна в мен. Спомени наизкачваха в съзнанието ми.
И не от времето преди да възтържествува свободията. Тогава нямаше нищо специално в една циганска сватба. Ако случайно минаваш пред дома на булката около обяд можеше да видиш как хората се веселяха. Имаше музика и танци. Ей как танцуваха тия циганки. Не е както по телевизията. Нещо истинско имаше. Весело им беше, но някакви семейно.
След години когато веселието ескалира до на ниво квартал. А в последните години половин град. Всичко стана по-организирано. Оркестъра идваше ден-два преди сватбата. Оркестър без апаратура не може и по тази причина едно или две ремаркета с апаратура се поставяше на улуцата. Около четвъртък се чуваше как продухват инструментите.
Грозно звучаха тези инструменти. Като ги чуех знаех, че следващите 3 дни никой няма да спи в нашия блок нито в съседните. Сигнал за предстоящия терор.
От ранни зори започваше данданията. Нямаше място където да не чувах. От едната страна на блока се чуваше директно, а от другата ехото от съседните къщи и блокове - терор. Никой не можеше да ги спре. Ако звъннеш на полицията те ти казват, че нищо не могат да направят. Ако изпратят патрулка най-много да се получат по-големи проблеми. И затова всички трябва да търпят свити по "домовете" си.
Обикновено има повече циганки от недели през годината. Резултата е повече от една сватба едновременно. Няколко оркестъра и хиляди вата терор. Всеки от оркестрите надува до дупка апаратурата за да покаже, че си струва парите. Денонощно!
И после облекчението идва. Сладка тишина..., но за кратко четвъртъкът идваа...
Всичко това го пиша като жертва с години на терора от циганските сватби. Целта е да изкажа дълбока благодарност на областния управител на град Добрич. Разбрах, че е имало решение за забрана на шума извън ресторантите. После обаче се е намесил областния управител. Мъдро и категорично. За което аз дълбоко му благодаря.
Без такива такива мъдри постъпки групи като Атака ще загубят поддръжници. Нетърпимостта ще намалее и има опасност да не стигне до разглеждане в Европейски съд и организации. Сега когато сме в Европа имам надежда, един ден когато ескалацията премине определено ниво европейските ни управители ще изпратят директива, че закона в България трябва да се спазва и от циганите.
Благодаря ви г-н Областен управител на Област Добрич!
И не от времето преди да възтържествува свободията. Тогава нямаше нищо специално в една циганска сватба. Ако случайно минаваш пред дома на булката около обяд можеше да видиш как хората се веселяха. Имаше музика и танци. Ей как танцуваха тия циганки. Не е както по телевизията. Нещо истинско имаше. Весело им беше, но някакви семейно.
След години когато веселието ескалира до на ниво квартал. А в последните години половин град. Всичко стана по-организирано. Оркестъра идваше ден-два преди сватбата. Оркестър без апаратура не може и по тази причина едно или две ремаркета с апаратура се поставяше на улуцата. Около четвъртък се чуваше как продухват инструментите.
Грозно звучаха тези инструменти. Като ги чуех знаех, че следващите 3 дни никой няма да спи в нашия блок нито в съседните. Сигнал за предстоящия терор.
От ранни зори започваше данданията. Нямаше място където да не чувах. От едната страна на блока се чуваше директно, а от другата ехото от съседните къщи и блокове - терор. Никой не можеше да ги спре. Ако звъннеш на полицията те ти казват, че нищо не могат да направят. Ако изпратят патрулка най-много да се получат по-големи проблеми. И затова всички трябва да търпят свити по "домовете" си.
Обикновено има повече циганки от недели през годината. Резултата е повече от една сватба едновременно. Няколко оркестъра и хиляди вата терор. Всеки от оркестрите надува до дупка апаратурата за да покаже, че си струва парите. Денонощно!
И после облекчението идва. Сладка тишина..., но за кратко четвъртъкът идваа...
Всичко това го пиша като жертва с години на терора от циганските сватби. Целта е да изкажа дълбока благодарност на областния управител на град Добрич. Разбрах, че е имало решение за забрана на шума извън ресторантите. После обаче се е намесил областния управител. Мъдро и категорично. За което аз дълбоко му благодаря.
Без такива такива мъдри постъпки групи като Атака ще загубят поддръжници. Нетърпимостта ще намалее и има опасност да не стигне до разглеждане в Европейски съд и организации. Сега когато сме в Европа имам надежда, един ден когато ескалацията премине определено ниво европейските ни управители ще изпратят директива, че закона в България трябва да се спазва и от циганите.
Благодаря ви г-н Областен управител на Област Добрич!
Абонамент за:
Публикации (Atom)