Преди няколко дни беше извършено най-голямото убийство в на ученици в историята на САЩ.
Банална история с много жертви. Психопат не харесва, че не го харесват и решава да постави точка. Убива момичето и някакво момче, което се опитва да помогне. После решава, че е време да извърши това, което винаги е искал да направи. Влиза в една от сградите на Техническият университет на Виржиния въоръжен с два пистолета и девет пълнителя. Поставя на врата верига за да не може лесно да се излезе или влезе. После тръгва и методично избива всички по пътя. Накрая гръмва и себе си.
Звучи като лоша история, но всъщност се случи преди няколко дни. Аз лично познавам момче, което за радост е било на друг етаж и не е пострадало при първите две убийства. Интересно е също, че между първите два убийства и следващите има два часа разлика. През това време убиеца се е снимал с камера и изпратил колет до една от националните телевизии.
Сега в десетина училища се появиха деца, които видяха мечтата си осъществена. Винаги е имало такива ученици. Може би и от възрастта. Когато се бунтуваш срещу всеки и всички. Когато си от онези малки на ръст, които всеки може да подритва. Тогава ти идва да хванеш два пистолета и да тръгнеш по коридора на училището. Защо не всички го правят? Просто там е разликата между психопата и пубертета.
Тук повече искам да напиша за журналистиката след такива инциденти. От журналистите, които познавах повечето бяха журналистки, защото ... ами какво друго да прави красива ученичка. Да няма да учи физика или математика? Това е за останалите ученички. Да не би икономки? А... там има математика, а ние хубавичките математика не разбираме. Ами остава литература. Да няма даскалица да ставам? Не. И... значи журналистика. Повечето от журналистите от моето поколение са жени попаднали случайно. Обикновено не разбират нищо от темата, но трябва да направят репортаж. Не знаят за какво пишат, но внимават да не пропуснат запетая. Понякога си мисля, че в България след поколението на Тома Томов и Иван Гарелов нямаме силни журналисти. Не забравям да добавя в списъка на много добрите и Елена Йончева!
Като цяло ежедневната журналистика е отвратителна. Такава беше и България когато загинаха децата пред Индиго и в Сърбия, такава е и тук.
Винаги съм смятал, че няма голяма разлика между гробарите и журналистите. Да, изглежда странно, но това са двете професии, които се радват когато има трупове. Колкото повече, толкова по добре. Ако са деца още по-добре.
И гледаш го, че физиономията му е траурна, но също се виждат и онези издайнически пламъчета в очите. Дори не е като в гробищен ритуален дом. Хората там просто си вършат работата. Не плачат, но и не се радват. Докато журналистката ще пророни сълза, но с онази трудно прикрита радост от професионалната си реализацията. Радост от репортажа. Репортаж за милиони. Не всеки може да има този късмет. Толкова много деца загинали и сега всички гледат нея - прекрасната.
Според един колега всеки от журналистите тренира пред огледало онази работно-траурна физиономия с изречението: "За съжаление жертвите се увеличават. Още трима човека са загинали. Едното от тях е... дете...".
Искам веднага да подчертая, че върха на безумието беше, в България след убийството на момичето в центъра на София как една "журналистка" посрещаше съучениците и с "Знаеш ли че ТЯ умря? Беше убита снощи." С широка усмивка и пълна липса на разум в иначе надарената си външност.
Тук такъв вид безхаберия нямаше. До вечерта стари и нови звезди на журналистиката отидоха на място на събитието. Важното беше да са на фона на събитието. Когато гледах репортажите искрите в очите на журналистите бяха същите - малко дете, което са му дали да си поиграе с любимата играчка. Единия от тях дори дори сподели, че трябва да оценим момента. Ние всъщност наблюдаваме мястото на най-голямото убийство на ученици в историята на САЩ. О, какъв късмет. Толкова много убити и той предава репортаж. Сбъдната мечта.
събота, април 21, 2007
четвъртък, април 12, 2007
Опаковката
Всички много ценим съдържанието. За нас е много по-важно какво има вътре в кутията. Нали?
Също така е без значение какво рекламират по телевизията. Ние на тази реклами не обръщаме никакво внимание. Никакво! Нали?
Вашингтон пост са си направили един експеримент. В най-оживеното време пред една от многото станции на метрото във Вашингтон са поканили музикант да посвири.
Статията така и започва. Рано сутринта в 7:51 на 12 Януари в най-оживеното време облечен с дънки и шапка с козирка един младеж започва да изпълнява класически произведения на виола. За 43 минути изпълнява 6 класически произведения. 1097 човека минават покрай него.
И нищо. Всъщност няколко от тях оставят по някой долар. Общо $32.17 за целия час.
От цялата тълпа една японка успява да разбере колко уникален е изпълнителят. Тя застанала пред него в последните 10 минути и не мръднала до края. Това, което казва е "Какъв е този град, в който това може да се случи?"
Изпълнителя е Джошуа Бел. В момента е един от най-добрите изпълнители на класическа музика на САЩ. На 8 април 2007 получи наградата на Avery Fisher, която се смята за сериозна оценка за постигнатото от един музикант.
Предполагам ако тълпата знаеше, че виолата, с която ги развлича струва $3.5 милиона вниманието към него би било доста по-голямо.
Пълната статия заедно с няколко откъса от тези 43 минути: http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/04/04/AR2007040401721.html
Информация за наградата Avery Fisher
http://en.wikipedia.org/wiki/Avery_Fisher_Prize
Информация за Joshua Bell
http://www.joshuabell.com/ - има красива музика на този сайт
http://en.wikipedia.org/wiki/Joshua_Bell
Също така е без значение какво рекламират по телевизията. Ние на тази реклами не обръщаме никакво внимание. Никакво! Нали?
Вашингтон пост са си направили един експеримент. В най-оживеното време пред една от многото станции на метрото във Вашингтон са поканили музикант да посвири.
Статията така и започва. Рано сутринта в 7:51 на 12 Януари в най-оживеното време облечен с дънки и шапка с козирка един младеж започва да изпълнява класически произведения на виола. За 43 минути изпълнява 6 класически произведения. 1097 човека минават покрай него.
И нищо. Всъщност няколко от тях оставят по някой долар. Общо $32.17 за целия час.
От цялата тълпа една японка успява да разбере колко уникален е изпълнителят. Тя застанала пред него в последните 10 минути и не мръднала до края. Това, което казва е "Какъв е този град, в който това може да се случи?"
Изпълнителя е Джошуа Бел. В момента е един от най-добрите изпълнители на класическа музика на САЩ. На 8 април 2007 получи наградата на Avery Fisher, която се смята за сериозна оценка за постигнатото от един музикант.
Предполагам ако тълпата знаеше, че виолата, с която ги развлича струва $3.5 милиона вниманието към него би било доста по-голямо.
Пълната статия заедно с няколко откъса от тези 43 минути: http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2007/04/04/AR2007040401721.html
Информация за наградата Avery Fisher
http://en.wikipedia.org/wiki/Avery_Fisher_Prize
Информация за Joshua Bell
http://www.joshuabell.com/ - има красива музика на този сайт
http://en.wikipedia.org/wiki/Joshua_Bell
събота, април 07, 2007
Шума от сватбите
Когато чух, че в Добрич някой е надал глас срещу веселието нещо трепна в мен. Спомени наизкачваха в съзнанието ми.
И не от времето преди да възтържествува свободията. Тогава нямаше нищо специално в една циганска сватба. Ако случайно минаваш пред дома на булката около обяд можеше да видиш как хората се веселяха. Имаше музика и танци. Ей как танцуваха тия циганки. Не е както по телевизията. Нещо истинско имаше. Весело им беше, но някакви семейно.
След години когато веселието ескалира до на ниво квартал. А в последните години половин град. Всичко стана по-организирано. Оркестъра идваше ден-два преди сватбата. Оркестър без апаратура не може и по тази причина едно или две ремаркета с апаратура се поставяше на улуцата. Около четвъртък се чуваше как продухват инструментите.
Грозно звучаха тези инструменти. Като ги чуех знаех, че следващите 3 дни никой няма да спи в нашия блок нито в съседните. Сигнал за предстоящия терор.
От ранни зори започваше данданията. Нямаше място където да не чувах. От едната страна на блока се чуваше директно, а от другата ехото от съседните къщи и блокове - терор. Никой не можеше да ги спре. Ако звъннеш на полицията те ти казват, че нищо не могат да направят. Ако изпратят патрулка най-много да се получат по-големи проблеми. И затова всички трябва да търпят свити по "домовете" си.
Обикновено има повече циганки от недели през годината. Резултата е повече от една сватба едновременно. Няколко оркестъра и хиляди вата терор. Всеки от оркестрите надува до дупка апаратурата за да покаже, че си струва парите. Денонощно!
И после облекчението идва. Сладка тишина..., но за кратко четвъртъкът идваа...
Всичко това го пиша като жертва с години на терора от циганските сватби. Целта е да изкажа дълбока благодарност на областния управител на град Добрич. Разбрах, че е имало решение за забрана на шума извън ресторантите. После обаче се е намесил областния управител. Мъдро и категорично. За което аз дълбоко му благодаря.
Без такива такива мъдри постъпки групи като Атака ще загубят поддръжници. Нетърпимостта ще намалее и има опасност да не стигне до разглеждане в Европейски съд и организации. Сега когато сме в Европа имам надежда, един ден когато ескалацията премине определено ниво европейските ни управители ще изпратят директива, че закона в България трябва да се спазва и от циганите.
Благодаря ви г-н Областен управител на Област Добрич!
И не от времето преди да възтържествува свободията. Тогава нямаше нищо специално в една циганска сватба. Ако случайно минаваш пред дома на булката около обяд можеше да видиш как хората се веселяха. Имаше музика и танци. Ей как танцуваха тия циганки. Не е както по телевизията. Нещо истинско имаше. Весело им беше, но някакви семейно.
След години когато веселието ескалира до на ниво квартал. А в последните години половин град. Всичко стана по-организирано. Оркестъра идваше ден-два преди сватбата. Оркестър без апаратура не може и по тази причина едно или две ремаркета с апаратура се поставяше на улуцата. Около четвъртък се чуваше как продухват инструментите.
Грозно звучаха тези инструменти. Като ги чуех знаех, че следващите 3 дни никой няма да спи в нашия блок нито в съседните. Сигнал за предстоящия терор.
От ранни зори започваше данданията. Нямаше място където да не чувах. От едната страна на блока се чуваше директно, а от другата ехото от съседните къщи и блокове - терор. Никой не можеше да ги спре. Ако звъннеш на полицията те ти казват, че нищо не могат да направят. Ако изпратят патрулка най-много да се получат по-големи проблеми. И затова всички трябва да търпят свити по "домовете" си.
Обикновено има повече циганки от недели през годината. Резултата е повече от една сватба едновременно. Няколко оркестъра и хиляди вата терор. Всеки от оркестрите надува до дупка апаратурата за да покаже, че си струва парите. Денонощно!
И после облекчението идва. Сладка тишина..., но за кратко четвъртъкът идваа...
Всичко това го пиша като жертва с години на терора от циганските сватби. Целта е да изкажа дълбока благодарност на областния управител на град Добрич. Разбрах, че е имало решение за забрана на шума извън ресторантите. После обаче се е намесил областния управител. Мъдро и категорично. За което аз дълбоко му благодаря.
Без такива такива мъдри постъпки групи като Атака ще загубят поддръжници. Нетърпимостта ще намалее и има опасност да не стигне до разглеждане в Европейски съд и организации. Сега когато сме в Европа имам надежда, един ден когато ескалацията премине определено ниво европейските ни управители ще изпратят директива, че закона в България трябва да се спазва и от циганите.
Благодаря ви г-н Областен управител на Област Добрич!
петък, март 23, 2007
Здравната компания
Всичко е бизнес. За да се видиш с лекар трябва да отидеш в офиса му. Не е кабинет, а офис. Той се намира в клиника, не е болница, а клиника. За да те прегледа трябва да има кой да плати, не е преглед а продажба на услуга. Тъй като има продажба значи може да се договаря цената. Може да договаряш както цената така и количеството на продукта.
Идва ти сметката. Ако имаш добра застраховка тя поема всичко. Когато казвам всичко не бива да се приема, че плаща сметката. Вижда се как компанията за продажба на здравни услуги е поискала една сума, която само като я гледаш и те боли глава. После виждаш как застрахователя е определил, че цената им е с примерно с 30% по-висока. Поискал им е да я намалят и те са се съгласили. Договорили са се както се казва.
Ако знаеш какво искаш може да си го кажеш. Ако не знаеш доктора или по-точно продавача на услугата ти предлага най-скъпото възможно. Разбира се, че не пропуска да добави няколко екстри от които нямаш нужда. Ако е добър продавача, а ти си наивен клиент то може да си сигурен, че ще се виждате често.
Задължително се предлага услуга, която ще изисква ежеседмично посещение. Не се прави опит да се отстрани проблема а по възможност да се подтисне с цел да се появиш пак след някоя друга седмица. Не може да четат снимки правени в друга фирма за здравни услуги, не може да анализарат тестове правени в друга фирма. Всичко е с цел и задача е печалба за компанията.
Важното е бизнеса да върви. Здраве опазване?!? Това никога не е било цел тук. Всичко е бизнес. Дали не е така по-добре? Дали?
Идва ти сметката. Ако имаш добра застраховка тя поема всичко. Когато казвам всичко не бива да се приема, че плаща сметката. Вижда се как компанията за продажба на здравни услуги е поискала една сума, която само като я гледаш и те боли глава. После виждаш как застрахователя е определил, че цената им е с примерно с 30% по-висока. Поискал им е да я намалят и те са се съгласили. Договорили са се както се казва.
Ако знаеш какво искаш може да си го кажеш. Ако не знаеш доктора или по-точно продавача на услугата ти предлага най-скъпото възможно. Разбира се, че не пропуска да добави няколко екстри от които нямаш нужда. Ако е добър продавача, а ти си наивен клиент то може да си сигурен, че ще се виждате често.
Задължително се предлага услуга, която ще изисква ежеседмично посещение. Не се прави опит да се отстрани проблема а по възможност да се подтисне с цел да се появиш пак след някоя друга седмица. Не може да четат снимки правени в друга фирма за здравни услуги, не може да анализарат тестове правени в друга фирма. Всичко е с цел и задача е печалба за компанията.
Важното е бизнеса да върви. Здраве опазване?!? Това никога не е било цел тук. Всичко е бизнес. Дали не е така по-добре? Дали?
понеделник, март 19, 2007
Фронтова линия
Тежки жертви в последните няколко дни по пътищата на България. Войната продължава с променлив успех. От време на време не даваме жертви, но за кратко. После както в истинска война идва време за по-големи сражения - идва някой национален празник с празнуване на маса.
Преди ден видях, че Кембъла е загинал. Жалко за човека. Когато някой друг те затрие е още по нелепо. Вярно, че и двамата са пили цяла нощ, но другия е насочил колата към стълба. Вероятно е разчитал на колата или на пътя. Цариграско е традиционно място за демонстрация на скорост и автомобилни умения. Предполагам човека често е минавал от там и както обикновенно с около два пъти по-голяма скорост от допустимото е знаел, че няма да има проблем. Само, че сгрешил. И проблемите му сега започнаха. Той оцеля. Това вече е страшно. Да си оцелилия шофьор в колата, в която всички други са загинали.
Като студент чух Кембъла по някакво радио и бях силно впечатлен как боравеше с българския език. Смесваше литературна класика с простотия и звучеше добре, странно и различно. Имаше талант този човек. Не зная защо и какво сгреши, но после се загуби за десетина години. Четох, че в последно време имал предаване по бТВ.
Жалко наистина. Предполагам с годините щеше да става все по-добър.
Без значение е вече. Човека си замина. Загинал във войната и всъщност последното, което направи е, че увеличи с единица номера на загиналите по пътищата на родината за 2007 година.
Някой някъде ще види по новините, че Кембъла е загинал. Ще поцъка с език и ще забрави. След седмица ще отидат на именен ден на един авер - Благой. Ще пийнат добре за здравето на Благой. После на връщане ще се качат на колата.
- Кой ще кара? Кой пи най-малко? Ти! Ти пи само една ракия нали?. И вино ли пи? Хм, абе то беше преди 2 часа. Бира? Аааа бирата не се брои. Аре стига, ти ще караш. Абе качай се ти казвам... Не, ченгетата ги няма. Ако те спрат аз ше им говоря. Аз ги зная тука. Не бой се бе...Абе виж колко е часа. Кой ща та проверява по това време. А? Аде качайса, да си ходим ...
Ще се качат и, ... ше си отидат още няколко човешки живота.
Ама Наздраве! Ей, един път се живее!
Преди ден видях, че Кембъла е загинал. Жалко за човека. Когато някой друг те затрие е още по нелепо. Вярно, че и двамата са пили цяла нощ, но другия е насочил колата към стълба. Вероятно е разчитал на колата или на пътя. Цариграско е традиционно място за демонстрация на скорост и автомобилни умения. Предполагам човека често е минавал от там и както обикновенно с около два пъти по-голяма скорост от допустимото е знаел, че няма да има проблем. Само, че сгрешил. И проблемите му сега започнаха. Той оцеля. Това вече е страшно. Да си оцелилия шофьор в колата, в която всички други са загинали.
Като студент чух Кембъла по някакво радио и бях силно впечатлен как боравеше с българския език. Смесваше литературна класика с простотия и звучеше добре, странно и различно. Имаше талант този човек. Не зная защо и какво сгреши, но после се загуби за десетина години. Четох, че в последно време имал предаване по бТВ.
Жалко наистина. Предполагам с годините щеше да става все по-добър.
Без значение е вече. Човека си замина. Загинал във войната и всъщност последното, което направи е, че увеличи с единица номера на загиналите по пътищата на родината за 2007 година.
Някой някъде ще види по новините, че Кембъла е загинал. Ще поцъка с език и ще забрави. След седмица ще отидат на именен ден на един авер - Благой. Ще пийнат добре за здравето на Благой. После на връщане ще се качат на колата.
- Кой ще кара? Кой пи най-малко? Ти! Ти пи само една ракия нали?. И вино ли пи? Хм, абе то беше преди 2 часа. Бира? Аааа бирата не се брои. Аре стига, ти ще караш. Абе качай се ти казвам... Не, ченгетата ги няма. Ако те спрат аз ше им говоря. Аз ги зная тука. Не бой се бе...Абе виж колко е часа. Кой ща та проверява по това време. А? Аде качайса, да си ходим ...
Ще се качат и, ... ше си отидат още няколко човешки живота.
Ама Наздраве! Ей, един път се живее!
Преместване
В България живях под наем доста време. Всеки път когато се премествах в ново жилище имах едни и същи преживявания. Нищо хубаво не си спомням за преместванията. Много малко хубаво си спомням и за жилищата. В един от случаите всичко опираше до цената на сиренето. Когато го вдигнеха и ми вдигаха наема, че горката жена имаше само 3 апартамента, 2 от които в центъра на София. Сама жена беше.
Още помня летата в последното ми жилище. Нормален панелен блок в сравнително скъп Софийски квартал. В блока имаше седем кафенета на първия му етаж. Лятото столчетата с масите са навън и заведенията работят докато и последния пияница не се изнесе. Дали е 2 или 3:30 през ноща това е без значение ако си решил да се веселиш. Никой не спи. Хората, които са в собствените си жилищата не може да спят. Частна собственост ли е това? Не, не е. Музиката се чува, хората се веселят и никой не се интересува от час и място. Весело да е. Нека да им е весело ...
Наскоро смених жилището тук. Реших и го смених за няколко дни. Процеса е доста различен.
Решаваш, да се изместиш. Обикаляш възможните места и намираш нещо, което ти харесва. Гледаш апартамента като размер и разположение. За състоянието му не е необходимо да се тревожиш. Апартамента, в който се нанасяш по закон трябва да бъде боядисан след предните наематели и да бъде професионално почистен от фирма, която се занимава с това. Във всеки апартамент има пералня, сушилня, миялна машина и хладилник. Те не са символични по размер или работоспособност.
Задължително всичко работи. Ако нещо се развали то трябва да се оправи от собствениците на комплекса.
За пренасянето си наемаш камион. Отиваш до една от фирмите и след предоставят камиони под наем и с кредитна карта и книжка за управление може да си наемеш такъв, който ще ти свърши работа. Има различни размери, но повечете са с автоматични скорости, така че управлението не е проблем.
След това идва една част, която не ми е ясна как се решава ако не си Българин. Българите имаме възможност да поканим на бригада приятели. Идват и за няколко часа натоварват багажа и за още толкова го разтоварват. Много е полезно. И аз съм помагал и на мен ми помогнаха. Има нещо българско в целия процес. В най-добрият смисъл на понятието - българско.
Има разни фирми, които може да наемеш за пренасянето. Използвах такава като се пренасях от Австралия. На външен вид изглеждаха странно, но си свършиха работата много професионално. Все пак това беше Австралия. Не зная как работят тук.
Интересното започва след това. Сядаш на един компютър с интернет и започваш. Влизаш в сайта на пощите и им казваш, че имаш нов адрес. Цялата кореспонденция ще минава към новия ти адрес за следващите 12 месеца.
От там влизаш в сайта на админситрацията и си прехвърляш колата на новия адрес. За шофьорската книжка трябва да изпратиш по пощата попълнени форми и да си напишеш новия адрес на ръка в книжката.
После идва ред на данъчните. Това е важно за да получиш чека с парите от тях. Попълаваш декларация и я изпращаш по пощата.
Минаваш по сайтовето на списанията и сменяш адреса на който да ти ги пращат. Ако адреса ти е в САЩ или Канада това става лесно. Имам едно списание, което е от Великобритания. Там трябва да им звъня по телефона. Малка разлика в технологиите.
Последно, но много важно е да влезеш в сайта на емиграционните. Всеки един не американец задължително трябва да докладва адреса си. На мен не ми пречи. Аз си спомням как преди време в България трябваше да се регистрираш при домуоправителя. Тук си нямат такава дължност, но принципа е същия.
Още помня летата в последното ми жилище. Нормален панелен блок в сравнително скъп Софийски квартал. В блока имаше седем кафенета на първия му етаж. Лятото столчетата с масите са навън и заведенията работят докато и последния пияница не се изнесе. Дали е 2 или 3:30 през ноща това е без значение ако си решил да се веселиш. Никой не спи. Хората, които са в собствените си жилищата не може да спят. Частна собственост ли е това? Не, не е. Музиката се чува, хората се веселят и никой не се интересува от час и място. Весело да е. Нека да им е весело ...
Наскоро смених жилището тук. Реших и го смених за няколко дни. Процеса е доста различен.
Решаваш, да се изместиш. Обикаляш възможните места и намираш нещо, което ти харесва. Гледаш апартамента като размер и разположение. За състоянието му не е необходимо да се тревожиш. Апартамента, в който се нанасяш по закон трябва да бъде боядисан след предните наематели и да бъде професионално почистен от фирма, която се занимава с това. Във всеки апартамент има пералня, сушилня, миялна машина и хладилник. Те не са символични по размер или работоспособност.
Задължително всичко работи. Ако нещо се развали то трябва да се оправи от собствениците на комплекса.
За пренасянето си наемаш камион. Отиваш до една от фирмите и след предоставят камиони под наем и с кредитна карта и книжка за управление може да си наемеш такъв, който ще ти свърши работа. Има различни размери, но повечете са с автоматични скорости, така че управлението не е проблем.
След това идва една част, която не ми е ясна как се решава ако не си Българин. Българите имаме възможност да поканим на бригада приятели. Идват и за няколко часа натоварват багажа и за още толкова го разтоварват. Много е полезно. И аз съм помагал и на мен ми помогнаха. Има нещо българско в целия процес. В най-добрият смисъл на понятието - българско.
Има разни фирми, които може да наемеш за пренасянето. Използвах такава като се пренасях от Австралия. На външен вид изглеждаха странно, но си свършиха работата много професионално. Все пак това беше Австралия. Не зная как работят тук.
Интересното започва след това. Сядаш на един компютър с интернет и започваш. Влизаш в сайта на пощите и им казваш, че имаш нов адрес. Цялата кореспонденция ще минава към новия ти адрес за следващите 12 месеца.
От там влизаш в сайта на админситрацията и си прехвърляш колата на новия адрес. За шофьорската книжка трябва да изпратиш по пощата попълнени форми и да си напишеш новия адрес на ръка в книжката.
После идва ред на данъчните. Това е важно за да получиш чека с парите от тях. Попълаваш декларация и я изпращаш по пощата.
Минаваш по сайтовето на списанията и сменяш адреса на който да ти ги пращат. Ако адреса ти е в САЩ или Канада това става лесно. Имам едно списание, което е от Великобритания. Там трябва да им звъня по телефона. Малка разлика в технологиите.
Последно, но много важно е да влезеш в сайта на емиграционните. Всеки един не американец задължително трябва да докладва адреса си. На мен не ми пречи. Аз си спомням как преди време в България трябваше да се регистрираш при домуоправителя. Тук си нямат такава дължност, но принципа е същия.
четвъртък, март 08, 2007
Един приятел написа
Не зная подробностите, но ми звучи като събитие от България. Понякога си мисля, че оръжието трябва да се продава по-лесно в България. Всъщност, в такава ситуация дали няма сидиите да са също по-внимателни?
Един приятел написа:
Един приятел написа:
Миналата година в час по английски, в класа на брат ми влизат 12-13 циганина на по 20-22 години и пребиват един негов съученик, който едвам спасяват от смърт, 4 счупени ребра, фрактура на черепа, разкъсан далак, сумати зъби липсващи. 15 годишното хлапе се напикало от зор, 3 дни в кома
Никой не отрази събитието подобаващо, въпреки нашите опити да вдигнем шум, само споменаха бегло.
Страх от "етническо напрежение". Педалската държава се провали да осъди похитителите, но бащата на хлапето, който беше оскърбен и отчаян получи присъда защото удари съдията...
Абонамент за:
Публикации (Atom)